ГОВОРЯ ЗА ЛАОДЗЪ по съвсем различен начин. Не съм свързан с него, защото дори да си свързан, се изисква известна дистанция. Не го обичам, защото как можеш да обичаш себе си? Когато говоря за Лаодзъ, все едно говоря за себе си. Моето същество е в пълно единство с него. Когато говоря за Лаодзъ, все едно гледам в огледало - в него се отразява собственото ми лице. Когато говоря за Лаодзъ, аз съм абсолютно с него. Да кажа "абсолютно с него" не е съвсем вярно - аз съм той, той съм аз. Историците се съмняват в неговото съществуване. Аз не мога да се съмнявам, защото как мога да се съмнявам в собственото си съществуване? В момента, в който моето съществуване стана възможно, той се превърна в истина за мен. Дори историята да докаже, че никога не е съществувал, това е без значение за мен; трябва да е съществувал, защото аз съществувам - аз съм доказателството. Когато говоря за Лаодзъ, няма да говоря зя някакъв друг човек, ще говоря за себе си - все едно Лаодзъ говори под друго име, под друга нама-рупа, чрез друго превъплъщение...
Лаодзъ е като говорител на живота. Ако животът представлява абсурд, Лаодзъ е абсурден; ако животът притежава абсурдна логика, Лаодзъ притежава същата логика. Той просто отразява живота. Не добавя нищо към него, не избира нищо от него - просто приема това, което е.