Основи на МАГИЯТА

Доктор Бригъм върви по нажежена лава

Встъпителни бележки

Навсякъде ходенето по жарава се обяснява с това, че кожата на стъпалата е груба и не изгаря; или с това, че стъпалото се намазва със стипца или други химически средства. Говори се също, че въглените или нажежените камъни са покрити със слой пепел и не са достатъчно горещи, че да изгорят кожата. Хари Прайс се опитва да обясни ходенето по жарава, демонстрирано в 1936 година от Куде Букс, мюсюлманин от Кашмир, пред Обществото за парапсихични изследвания към Лондонския университет: “Мисля, че не е потребно да се обяснява, че при бързо ходене човек не стъпва наведнъж с цялото си стъпало върху повърхността. Така че, при ходенето по нажежените въглени, кожата на различните места на стъпалото се допира до въглена за по-малко от половин секунда”.

Описаният по-долу случай доказва, че тези аргументи не са верни. Случаят ми е разказан от доктор Бригъм. Аз малко го украсих със собствени впечатления, за да стане по-пластичен и достъпен.

Ето и самия случай:

Когато един от вулканите започна да изхвърля лава от кратера си – разказа ми доктор Бригъм, – аз бях в Южна Кония в Напупу (Napoopoo). Постоях там няколко дни, за да се ориентирам колко ще продължи това изхвърляне на лава. Когато започна, съобщих на трима мои приятели – кахуни. Някога те бяха ми обещали да ме научат да ходя по разтопена лава. Помолих ги да дойдат в Напупу.

Те пристигнаха едва след седмица, тъй като им се наложило да плават на кану отдалече. Когато се срещнахме, не пристъпихме веднага към опита. За тях срещата ни бе събитие много по-важно от някакво ходене по лава. И аз купих прасенце и пристъпихме към общ луау (народен хавайски обичай). Стана голям шумен луау. В него взеха участие почти половината от местните жители. Когато празникът завърши, трябваше да чакам още един ден, докато един от моите кахуни изтрезнее дотолкова, че да може да тръгне на път. Загубихме по-голямата част от деня, за да се отървем от тези, които някак бяха разбрали къде отиваме и на всяка цена искаха да не придружат. Накрая, през нощта, тръгнахме на път. Нямах против да ги вземем всичките със себе си, но – уви! не бях уверен, че ще успея наистина да стъпя върху лавата, когато се стигне до там. Някога в Килауеа наблюдавах тези трима кахуни как скачаха боси от един поток лава на друг, но в момента този спомен не ме довеждаше до възторг.

Нощното пътешествие беше необикновено трудно. Изкачвахме се по полегат склон, провирайки се между застиналите потоци лава и се насочихме към горските храсти. Кахуните бяха обути в сандали, но острите парчета базалт, останали от старата вулканична лава, непрекъснато им порязваха краката. Често спирахме и чакахме, докато някой от групата ни отлепваше шлаката от краката си.

Когато се изкачихме нависоко, там, гдето растяха дървета и папрат, вече бе дълбока нощ. Спъвахме се в корените на дървета и от време на време падахме в пукнатините. Бях толкова изтощени, че в един момент спряхме и спахме до разсъмване в коритообразно леговище от застинала лава. Сутринта хапнахме малко питки и сушена риба и тръгнахме да търсим вода за пиене. Това ни костваше много време, тъй като в околността нямаше нито извори, нито ручеи. Наложи се да търсим локви от дъждовна вода в скалните дупки.

До пладне се изкачвахме под димна завеса, а плътността на серните изпарения ставаше все по-голяма. По пътя още веднъж се подкрепихме с риба и хляб и след час достигнахме мястото на изхвърляне на лавата.

Беше възхитително зрелище. Планинският склон рязко се прекъсваше веднага зад гората и преминаваше в гигантска яма, от която на няколко места излиташе фонтан от магма, която с рев се изстрелваше на височина шест метра, след което падаше, превръщайки се в огромен кипящ басейн, от който се изливаше поток лава. Час преди да залезе слънцето започнахме да се спускаме надолу, търсейки подходящо място за нашия експеримент.

Плавен поток магма се стичаше надолу по най-стръм-ната траектория, както най-често става. От двете му страни се образуваха стени от натрупана шлака. Те бяха широки над деветстотин метра, а горещата лава течеше помежду им, образувайки в скалата разлято на много места русло.

Няколко пъти се изкачвахме по тези струпвания от шлака и надничахме да погледнем плаващата надолу червена маса. Чакълът бе достатъчно изстинал и по него можеше да се стъпва, но ту тук, ту там в скалните пукнатини червенееше разтопена лава. Понякога заобикаляхме места, където езици безцветен пламък се изстрелваха в небето, светвайки през завеса от дим с червеникав блясък.

Слизахме все по-надолу, към места, обрасли с тропически храсти. По пътя не намерихме нито едно място, където потокът на лавата да прониква извън стените от шлака. Изгубихме много време и отново спряхме за нощувка. Сутринта продължихме и след няколко часа най-после открихме това, което тъй дълго търсехме. На едно място потокът течеше по по-полегат планински склон, широк към половин миля. Издигащите се отстрани наслоения от шлака преминаваха в плоски тераси със стръмни преходи помежду им. На места някой влачен от лавата голям камък или купчина камъни преграждаха пътя на горещия поток в място, където започваше тераса. Тогава потокът се връщаше назад и лавата “излизаше от бреговете”, за да се върне отново в руслото, когато преодолее препятствието, оставяйки след себе си широка гладка повърхност, по която, след като изстине, можеше да се ходи.

Спряхме се при най-големия от три “разлива” и дълго гледахме приливите и отливите на нажежената вулканична маса. Горещината бе почти непоносима дори на високото, върху купчина шлака. Долу под нас червената лава плаваше като вода в поток, с тази разлика, че водата не би могла да се нагрее до такава степен и да тече беззвучно при скорост двадесет мили в час, при това по неравна повърхност. Всеки поглед към лавата ме караше да се замисля. Там, където водата си търсеше път през скалните ниски и високи места, лавата изгаряше всичко по пътя си и правеше руслото гладко като дъно на глинен съд.

И тъй като искахме да се върнем на брега преди да се мръкне, кахуните не губеха време. Бяха донесли със себе си многобройни растения и бяха готови да действат, очаквайки само лавата да се сгъсти дотолкова, че да може да издържи тежестта на човек. Листата на ти се използват в Полинезия от всички, които ходят по жарава. Те са един или два фута дълги, тесни, с остри краища, подобни на трева. На върха на стеблото има пискюл, напомнящ метличка.

Когато хвърлените върху лавата камъни показаха, че се е втвърдила достатъчно, кахуните станаха и отидоха до нея. Горещината бе непоносима, много по-силна от гореща фурна. Повърхността на лавата бе потъмняла, само на места по нея се виждаха сменящи цвета си ивици, както е при изстиването на нажежено желязо, преди ковачът да го пусне в котела със студена вода за закаляване. В този момент искрено съжалявах, че се осмелих да дойда. Вече самата мисъл да премина през този ад до другата страна ме изпълваше с трепет. За да се успокоя, припомних си как гледах същите тези трима кахуни да пробягват през нажежената лава в Килауеа.

Кахуните се събуха и омотаха около стъпалата си по три листа ти. Аз – също, но за да не рискувам, започнах да завързвам листата върху моите подковани с гвоздеи туристически обувки. Оказа се, че това в никакъв случай не бива да се прави. Кахуните ми заповядаха незабавно да сваля обувките и чорапите си. Богинята на вулканите, Пеле, не пази обувките от “изгаряния” и ако не ги сваля, щях да я обидя.

Аз “горещо” се противях (в буквалния случай на думата, тъй като всички бяхме като подпалени). Знаех, че богинята Пеле не владее магията на огъня и усилено се стараех да разбера кой или какво е причината за тази магия. Кахуните само се подсмихваха и казваха, че “белият кахун” разбира се, познава изкуството на добиване на мана (магическа сила) от въздуха и водата и че само си губим времето, говорейки за това, което нито един кахун не може да изкаже с думи – за тайната, която се предава само от баща на син.

Свърши се с това, че аз отказах да се събуя. Мислех си, че ако хавайците могат да ходят по нажежена лава със загрубелите си боси стъпала, и аз ще мога да го направя с обувки с подметка от твърда кожа, която да ме пази от изгаряния. Трябва да напомня, че все още мислех, че описаното явление има естествено физическо обяснение.

Накрая кахуните приеха обувките ми за остроумна шега. Щом искам да ги принеса в жертва на боговете, може пък това да е добра идея. Споглеждайки се и усмихвайки се, те ми позволиха да завържа листата около обувките си, докато те запяха песните си.

Думите на песента бяха на някакъв древен хавайски език, който не разбирах. Това бе един “разговор с Бога”, предаван от незапомнени времена дословно от поколение на поколение. Разбрах само, че текстът се състои от кратко припомняне на някаква митологична история, придружени с възхвали на някакъв бог или богове.

Преди кахуните да свършат песента си, бях вече почти жив опечен, макар че минаха само няколко минути. И тогава настъпи моментът. Един от кахуните удари гладката повърхност на лавата с връзка листа и с жест ми предостави почетното право да направя първата стъпка. Припомних си на часа добрите маниери и казах, че първенството е на старшия.

Така бе решено, че старшият от кахуните ще тръгне пръв, след него – аз, зад мен – останалите. Без сянка от колебание по-възрастният кахун стремително тръгна към чудовищно горещата магма. Гледах го с отворена уста и когато той бе почти на другата страна – на около четири и половина метра от нас – някой така рязко ме блъсна, че или трябваше да падна по лице в горещата маса или да се включа в ритъма на бягането.

И досега не зная какъв бяс се всели в мен, но аз действително се затичах. Горещината бе невъобразима. Задържах дишането си и сякаш съзнанието ми се изключи. Тогава бях млад и можех да се конкурирам в бяг на сто ярда с най-добрия състезател. Бягах ли тогава? Летях! Счупих всички рекорди, но още след първите крачки подметките на обувките ми започнаха да се разтапят. Кожата им се извиваше и сгъваше, стискайки стъпалото ми като менгеме. Шевовете се разпраха и в един момент останах без подметка на едната обувка, а другата се влачеше на късче кожа зад тока на втората.

Тази влачеща се подметка едва не ме докара до гибел. Непрекъснато се спъвах и забавях темпото. Накрая, след няколко дълги минути, както ми се струваше, макар че всъщност минаха само няколко секунди, аз се оказах на безопасно място.

Погледнах краката си и видях, че на сгърчените остатъци от обувките горят остатъци от чорапите ми. Опитах се да стъпча тлеещия огън и с края на окото наблюдавах тресящите се от смях кахуни, които сочеха с пръсти тока и димящата подметка на лявата ми обувка, лежащи върху лавата и изтлели докрай.

Разсмях се и аз. Никога в живота си не съм изпитвал такова облекчение. Вече бях в безопасност, а на краката ми нямаше ни едно изгаряне, нито една пришка, даже там, където горяха чорапите.

Мога да споделя още нещо от своя опит. Усещах голяма горещина по лицето и тялото, а в краката не се усещаше почти нищо. Когато се докоснах до тях, отдолу бяха горещи, но само дланта ми усещаше топлина. Нито един от кахуните нямаше изгаряния, макар че листата отдавна бяха изгорели.

Обратният път до брега на океана беше кошмар за мен. Опитът да вървя със сандали, на-две на-три издялани от дърво, остави у мен спомени, по-живи от ходенето по лавата.

Коментар

Това е историята на доктор Бригъм. Читателят без съмнение ще се заинтересува по какъв начин ученият се опитва да обясни случилото се.

– Това е магия – увери ме докторът. – Това един от примерите за безкрайната магия, която използват кахуните и другите древни народи. Минаха много години преди да го разбера и то е мое окончателно мнение, до което стигнах след дълги наблюдения и изследвания.

– Не се ли опитвахте да обясните случилото се по друг начин? – попитах аз.

Той се усмихна.

– Разбира се, опитвах. Не ми беше лесно да приема, че магията е възможна. По начало, не това беше целта на моите изследвания. И дори, когато абсолютно се убедих, че магията съществува, още дълго ме терзаеха сериозни съмнения дали са истински изводите, до които съм стигнал. И макар сам да стъпвах по нажежената лава, все бях склонен да приема теорията, че може би върху лавата се създава пореста изолираща повърхност с по-ниска температура. Два пъти проверявах тази теория в Килауеа, където имаше малки изхвърляния на лава. Единият път чаках потока от лава да се охлади толкова, че почти да почернее. Пипнах я с края на пръстите си и макар че магмата беше много по-хладка от оная, по която пробягах някога, много силно си изгорих пръстите. При това, едва докоснах повърхността Ј.

– А вторият път? – го попитах аз.

Той поклати глава и се усмихна виновно.

– Трябваше да бъда по-внимателен след онези изгаряния, но е трудно да се избавиш от старите си убеждения. Аз пробягах по разтопената маса сам, но впоследствие не можех да повярвам, че наистина съм успял да го направя. Вторият път се повлиях от моята теория за топлоизолационната повърхност. Гребнах с пръчка малко разтопена лава, както се пробва разтопената за карамел захар. И пак здраво изгорих пръста си, за да се убедя, че оня мой опит бе истина. Не, нямаше грешка. Кахуните прилагат магия при ходенето по нажежената лава, както и във всички останали свои действия. Едни закони управляват материалния свят, а други – свръхестествения. И – опитай се да повярваш, ако можеш – тези закони на другия свят са толкова силни, че могат да бъдат използвани за неутрализиране и опровержение на законите на физическия свят.

В описания случай магическото управление на температурата било от такова естество, че не опазило кожата на обувките му, но съхранило кожата на стъпалата му. Не са прилагани никакви химически средства, осигуряващи защитата на стъпалата от високата температура. Не е имало изолационен слой пепел, а лавата е била толкова гореща, че за секундното допиране на кожата на обувките с повърхността тя се овъглила. Температурата била такава, че при обикновени условия могат да се овъглят стъпалата на всеки човек.

Използване на жизнената сила в молитвата за смърт и вярата в две човешки души

Встъпителни бележки

Веднъж, по времето на престоя ми на Хаваите, по световните театрални сцени премина пиесата “Райска птичка”, рекламираща Хавайските острови, вулканите и кахуните, с тяхната молитва за смърт. Нямаше турист, пристигащ в Хонолулу, който да не е гледал този спектакъл и да не знае, че туземните жреци използват магия, за да предизвикат нечия смърт.

Туристите често задаваха въпрос за ефективността на тази молитва за смърт. Обикновено им отговаряха, че нечия кончина няма нищо общо с тази молитва. Но се случваше да ги “угостят” и с причудливи истории за смъртоносната сила на магията. За мен истината изглежда така: през няколкото години на престоя ми в Хонолулу многократно посещавах Кралската лечебница и обсъждах с лекарите отделни случаи от практиката им. Стана ми ясно, че не е имало година, в която поне един човек (а често и няколко) да не умре вследствие на тази магия, независимо, че лекарите са полагали максимум усилия да ги спасят. И година след година лекарите се научили да разпознават симптомите на тази смърт.

На Хаваите някога живеели кахуни, притежаващи различни магически способности. С времето, обаче, предаването на древните знания от баща на син замряло. Затова сега е толкова трудно това знание да бъде разбрано. Някои кахуни били изключително силни спиритични медиуми. Други – пророци, а някои можели да управляват ветровете и климатичните условия (времето). Част от тях усвоили всички области на магията, а това означава, към изброеното да се добави и изкуството на магическо изцеление и господство над стихиите. Между тях имало и такива, които освен другите магически умения, можели да използват молитвата за смърт (анана). В основата на тази способност е механизъм, толкова удивителен за нас, белите хора, толкова фантастичен и невероятен, че за да го разберем, трябва да мобилизираме цялото си въображение.

Както вече казах, кахуните вярват, че човек притежава две души. Нисшата душа, безсъзнателното, няма логика и е податлива на хипнотично внушение. За да може да прилага молитвата за смърт, кахунът трябвало да наследи от друг кахун един или няколко нисши духове. (Той може също да открие някои заблудени нисши духове, да ги залови с помощта на внушение и да ги подчини).

Някога, много отдавна, към военнопленниците или други нещастници, прилагали методи, в които със сигурност преобладава хипнотичното внушение, така че след физическата им смърт техните нисши духове (безсъзнателното) се отделят от съзнателната част на разума и остават като призраци на земята, за да изпълняват ролята на стражи на светите камъни или светилищата на деградиралите форми на кахунаизма. Много е възможно на тези нещастници да е било заповядано след убийството им душите да служат на кахуните при молитвата за смърт.

Във всеки случай, кахуните, за които говорим, владеят един или няколко (обикновено три) подчинени им нисши духове. Когато някого, по едни или други причини, трябва да бъде унищожен чрез молитва за смърт, кахунът призовава тези духове-роби и им дава заповед да изпият тъй наречената мана от ястия и напитки, поставени на земята. Рогозката, на която стои приношението, предназначено за тях, е обкръжена от предмети за церемонията като бели камъчета или специално приготвени парченца дърво.

Маната е жизнената сила, за която вече говорих. Кахунът сигурно я пренасял от тялото си в храната, напитките и ритуалните принадлежности, наричани папа, тоест “заб-ранени” (или табу). Смятало се, че заедно с маната, от храната се отделят и други вещества, както алкохолът се отделя от спиртните питиета. (Да си спомним как барон Ферсън “поемал” в себе си нетрезвото състояние на пияния човек).

Нисшите духове бивали старателно инструктирани какво да правят със силата, добита от тях чрез храната. Трябвало да уловят миризмата на косите или дрехите на бъдещата жертва и да я следват, както кучетата следват следата. Като настигнат жертвата трябвало да изчакат подходящ момент, за да влязат в тялото Ј. Те могли да извършват това вследствие на мощния заряд жизнена сила, получена от господарите им, който използвали да предизвикат шок, парализиращ жертвата. Веднъж била записана заповедта, на която трябвало да се подчинят духовете. Звучи така:

О, Лано, слушай моя глас!

Планът е такъв: иди и проникни;

проникни и се свий; свий се и се разшири.

Думите “свий се” и “разшири се” имат значение, различно от познатото ни сега. Става дума да влезе в тялото на бъдещата жертва или плътно да прилепне до него. Тогава жизнената сила на нещастника преминавала вътре в духа и се натрупвала в духовното му тяло (за което ще говорим по-нататък). Когато жизнената енергия на жертвата бивала изсмукана напълно, започвало умъртвяване на тялото, което тръгвало от стъпалата и за три дни нараствало, обхващайки постепенно коленете, бедрата и накрая слънчевия сплит и сърцето. Тогава настъпвала смъртта.

Когато се свършвала работата по унищожаването, духовете напускали телесната обвивка на човека и отнасяйки със себе си големи запаси жизнена сила, се връщали при стопаните си. Ако друг кахун успеел да спаси жертвата и да върне духовете обратно при собственика им с хипнотична заповед да го нападнат, атаката се оказвала фатална за него. За да се предпази от такава опасност, кахунът, преди да изпрати духовете на работа, извършвал магическия ритуал за пречистване (кала). Обаче, по-често отговорността за смърт-та на човека се препращала върху поръчалия убийството “клиент”, който се стремял да накаже другиго по такъв жесток начин. Именно инициаторът на акцията бивал мишена за възможната контраатака от друг кахун и ненаситните духове, изгонени от обещаната им жертва, се нахвърляли върху него.

В случай на извършване на убийството според плана, след успешното изпълнение на задачата духовете се връщали при господаря си и той им заповядвал да се развличат, докато изчерпят заграбената от жертвата жизнена сила. Те наподобявали проявата на полтъргайст – местели мебели, хвърляли предмети, вдигали ужасен шум и наставало всеобщо объркване. Веднъж през нощта доктор Бригъм чул от дома на един кахун страхотен шум. По-късно му било обяснено, че духовете се развличат по такъв начин.

Нито едно обикновено обяснение на механизма на молитвата за смърт не е достоверно. Не се използвала някаква тайна отрова, не било и “смърт от страх”. Почти никога жертвата не е знаела, че ще бъде убита с магия.

За илюстрация на казаното ще ви разкажа два случая, в които изобщо не присъства елементът страх

Описание на случаите

А) Млад ирландец пристигна в Хонолулу и докара със себе си едно от първите съвременни таксита. Той беше открит, жизнерадостен и пълен с идеи червенокос момък, който от нищо не се боеше. Не беше успял още да се настани както трябва, когато в него така лудо се влюби една хавайка, че дори разтрогна брака си с туземец. Бабата на младата жена правеше всичко, за да прекрати този роман, тъй като виждаше, че ирландецът няма сериозни намерения към внучката Ј. Тя дори го заплаши и призова небесата да го накажат, ако не я остави на мира. Както се досещате, ирландецът не изпитваше страх от небесните сили. Той се отнасяше рационално към живота и отдавна бе свикнал с празните заплахи на озлобени майки и баби. Няма спор, че заплахите на бабата не го впечатлиха. За негова изненада, обаче, един ден стъпалата му неочаквано изтръпнаха. Той опита различни начини да им възвърне чувствителността, но, за съжаление, изтръпването продължи и обхвана целите крака. До края на деня посети двама лекари и в крайна сметка се озова в болница. Използваха различни методи, за да открият причината за парализата, но нищо не установиха. Никакво лекарство не му помагаше. След петдесет часа вцепенението обхвана и кръста му. Няколко лекари, между които и един мой приятел, се заинтересуваха от случая. Но като не успяха да поставят диагноза, те само вдигаха безпомощно рамене. И тогава извикаха един стар лекар, отдавна практикуващ на островите, който на часа разпозна симптомите на въздействие на молитвата за смърт.

Пристъпвайки към лечението, той преди всичко старателно разпита за последните събития в живота на ирландеца. Тогава разбра за историята с младата жена. Пациентът си припомни заплахите на бабата, макар че ги приел за чиста глупост, далеч от странната му болест. Без да каже нищо, старият доктор отишъл при бабата. По-късно ни разказа за разговора си с нея.

– Бабо, аз зная, че не си кахунка и нямаш нищо общо с тази работа – казал Ј той, – но кажи ми по приятелски, може ли да се направи нещо, за да се спаси този момък?

– Е, да – отговаря бабата, – разбира се, че не зная нищо по случая и не съм кахунка, както правилно си разбрал. Но мисля, че ако този човек обещае да отплава с първия кораб за Америка и да не се върне никога, без да напише и едно писмо, може би ще оздравее.

– Обзалагам се, че той ще постъпи по този начин – отговорил лекарят.

– Е, тогава всичко е наред – невъзмутимо отговорила старицата.

Необходимо беше дълго да се обяснява ситуацията на упорития ирландец, но когато накрая разбра за какво става дума, се съгласи на всичко. Беше обед. Още същата нощ се изправи на крака и успя веднага да отпътува с японски кораб към западните брегове на Америка.

Б) Следващия случай ще предам, както съм го записал след срещата си с доктор Бригъм. Ще се постарая да разкажа историята със собствените му думи.

“Заминах за Напупу на Биг Айлънд – разказа ми той, – веднага след завършването на строителството на музея. Планирах да се изкача на Мауна Лоа, за да издиря тамошни растения за колекцията си. Планирах едно триседмично пътешествие с багаж и водачи-аборигени. Стоях в Напупу пет дни, набирайки хора и товарни животни. Тръгнах на път с четирима хавайци, осем коня и няколко мулета. Времето беше прекрасно и ако човек не обръщаше внимание на обичайните трудности, свързани с липсата на пътища, пътешествието вървеше успешно. Добрахме се до пустинни места, лежащи над линията на тропическите гори и вече се заизкачвахме към върха на кратера Мауна Лоа, когато един от групата заболя. Беше силен двадесетгодишен момък. Оставихме един човек да се грижи за него и продължихме изкачването към върха. Помислих си, че разликата в атмосферното налягане го е повалила на легло и че скоро ще се адаптира и ще продължи с нас. Бяхме на кратера целия ден и вечерта слязохме в лагера. Болният лежеше опънат на одеало и бе толкова слаб, че не можеше да се движи. Надявах се, че на сутринта ще е добре да го преместим в по-ниските места на склона. Канех се да вечерям, когато при мен дойде един от по-възрастните хавайци в групата.

– Тежко му е положението – рече ми той. От неясните мъгляви обяснения разбрах, че хавайците са убедени, че юношата е жертва на молитва за смърт. Никак не ми се щеше да им повярвам, но го попитах:

– Мислиш ли, че някой се моли за твоята смърт?

– Не! Не! – викна в паника той.

После го запитах няма ли врагове, които да искат смъртта му. Той не успя да си спомни никого. Разтревожен, искаше да потвърдя, че не му е добре от голямата височина на местността.

Прегледах го пак, но не открих нищо, освен обичайните прояви на вяло протичаща парализа на краката и опасност от кома, тоест симптомите на въздействие на молитвата за смърт. Убедих се, че старият хаваец е прав и тук има пръст някой кахун. Когато изказах предположението си, всички много се развълнуваха – опасността заплашваше цялата група. Продължих вечерята си и още веднъж всичко премислих. През това време един от мъжете говореше с болния. Разбрал, че момчето е родом от малко, отдалечено от пътищата хавайско селце, намиращо се в тясна, излизаща на брега на морето долина. Било малко вероятно някакви бели (хаолес) да попаднат в селището, а старият местен кахун се стараел да изолира хората от останалия свят, за да живеят според древните принципи и обичаи. Освен всичко друго, той им забранил да общуват с хаолес под страх, че ще им изпрати молитвата за смърт. Преди няколко месеца юношата напуснал бащиния дом и се заселил в Кона. Там имал всичко, бил добре и забравил забраната на кахуна.

До пристигането ми в Напупу той бил в обществото на хавайци, не се срещал с бели хора или поне не вършел някаква работа с тях. Когато наемах хора за пътуването си в планината, той се присъедини към нас без колебание. Не си е и мислел, че забраната е валидна и извън границите на селото му.

Слушайки историята му, силно се разгневих. В ония години аз се гневях не по-малко от сега, ако някой обиди мои близки. И седях там, обхванат от желанието да се добера до този кахун и осъзнаващ, че ако момчето умре, ще трябва да прекратя експедицията, за да го закараме в родното му място.

Размишлявах над това, когато до мен се доближи най-възрастният от групата и от името на всички ми даде прекрасна идея. Подчерта ми, че хавайците ме смятат за велик кахун, способен да върви дори по нажежената лава. За тях бе ясно и очевидно, че съм длъжен да променя ситуацията като измоля смърт за селския кахун и спася момъка.

Мъжете чакаха. Видях доверие в очите им. Те вярваха, че мога да обезсиля молитвата за смърт и че всичко ще е наред. Така се оказах притиснат до стената. Много години се измъквах и ето сега ме чакаше истинското предизвикателство. Стана ми зле. Ако се откажа от това, което ми се полагаше да свърша, те ще бъдат уверени, че се страхувам от кахуна и че не съм твърд и решителен, какъвто се стараех да изглеждам.

Винаги съм бил много самолюбив и като помислих за това, че могат да ме сметнат за страхливец, аз реших да изпробвам силите си за отблъскване на молитвата за смърт, връщайки я на кахуна. Кой знае, може това да е просто нещо, което всеки маг-любител може да извърши? Магията е задействана, на духовете е дадена заповед и са изпратени към жертвата. На мен ми оставаше само да намеря сериозни аргументи, за да притегля на своя страна неразумните същности, а после, с цялото усилие на волята си, да ги изпратя назад към господаря им и да ги заставя да го нападнат. Чувствах, че това няма да е толкова трудно, тъй като момъкът не бе извършил злодеяние.

Бяхме се отдалечили много от местата, където расте ти, използвано в церемонията “окадяване” на пациента за изгонване на злите духове от него, макар че всъщност никога не съм вярвал в ефективността на това растение. Освен това бях гневен и изяждан от нетърпение. Затова станах и заявих: “Всички вие знаете, че съм могъщ кахун, нали?” Те кимнаха с ентусиазъм. “Гледайте ме сега!” – рекох с приповдигнат тон и се приближих до момъка.

Целият фокус се състоеше в това да намеря някакъв хитър аргумент, за да повярват духовете, че господарят им е същински дявол, щом им е заповядал да убият чист и невинен човек. Знаех, че ако успея да ги убедя и предизвикам техния праведен гняв и готовност за бунт, ще съм победил. Разбира се, трябваше да имам предвид, че е възможно кахунът да е извършил ритуал на вътрешно пречистване (кала), но това ми изглеждаше малко вероятно, тъй като противникът не очаква да му изпратя собствената му молитва за смърт. Беше много малко вероятно да е чувал за мен, живеейки някъде в покрайнините.

Застанах до момчето и започнах да изреждам на духовете всички възможни аргументи. Говорех им, сякаш четях написана реч, сякаш бях опитен политик. Хвалех ги, подчертавайки колко са добри и величествени, мъдри и уважавани. И постепенно преминах към това в каква печална и неизгодна ситуация са се оказали. Очаквали са ги прекрасните и чисти небеса, а вместо това попадат в ръцете на кахун, който ги е заробил. Разясних им по какъв начин са били заловени и заробени. Подчертавах им колко невинен и порядъчен е юношата и колко коварен и жесток е техният кахун. И до днес съм сигурен, че аргументите ми бяха недостижим образец на изкуството за убеждаване и дипломация. Когато патетично представях на духовете трагизма на положението, хавайците от време на време тихо хлипаха.

В края на монолога си реших да изпратя духовете да унищожат кахуна. Бях готов да им дам веднага заповед да се върнат при него с десетократно усилена присъда в сравнение с тази, която е дал за бедния момък. Тогава изревах като див бивол. И сега мога да го правя! (Докторът отхвърли глава назад и издаде такъв гръмък вопъл, че се разтрепери цялата къща). Именно с такъв рев дадох заповед на духовете. Гърмях с такава сила, че изплаших конете и мулетата ни. Хората наскачаха от страх, а момъкът заскимтя като изплашено дете.

Това ми костваше огромни интелектуални, емоционални и физически усилия. В тази заповед вложих всяка частица от волята си и цялата си концентрация. Повторих и потретих заповедта си и след това седнах до момчето, треперещ и облян в пот.

През цялото време съсредоточавах мисълта си върху задачата, следейки нищо да не ме разсейва от целта. Стремях се с всички сили да си представя как духовете изпълняват заповедта ми. Мръкна се, появиха се звезди на небето. Юношата лежеше и чакаше спокойно. Мъжете ме наблюдаваха от безопасно разстояние с напрегнат израз на лицето и страх в очите. От време на време сякаш нещо неописуемо ставаше във въздуха около нас, сякаш някакви неземни сили се борят помежду си.

Завършваше най-дългият час в живота ми, когато изведнъж почувствах че става нещо странно. Стори ми се че в един миг изчезна напрежението във въздуха. Въздъхнах дълбоко. След няколко минути се чу тихия шепот на юношата: Вавое…маикаи (Краката ми… са наред).

В този миг изпитах желание да издам победоносен вик. Започнах бързо да масажирам треперещите крака на младежа, които реагираха така, сякаш бяха измръзнали преди това и бавно започват да се сгряват. Постепенно се възвърна нормалното кръвообращение и можеше вече да движи пръстите си. Хората ни обкръжиха, тихо и някак с опасение ме поздравяваха. Това беше върхът на моята кахунска кариера. След час той стана и се нахвърли с апетит на своята порция пои (ястие с месо или риба).

Но това не е краят на историята. В онзи момент аз изпитвах приятното усещане, че съм сложил край на нещо завинаги. Исках да проверя резултатите от действията си и да видя какво е станало с кахуна. Затова съкратих програмата на експедицията, за да минем през селото на момъка – всъщност на това място не намерих интересни екземпляри за колекцията си от растения, така че нямаше смисъл да оставаме повече. Започнахме да слизаме към по-ниските райони на северния склон на планината. По този път морето беше по-близо, но теренът бе много труден и обраснал с гъсти гори. Накрая слязохме на брега, намерихме пътека по скали и долини и надвечер излязохме от гъсталаците и се оказахме светла, живописна долина. Минахме край две жени, работещи на нива, които щом ме видяха заедно с момчето, с викове хукнаха да бягат. Продължихме в същата посока и скоро пред очите ни се откри група колиби, покрити с трева. Не се виждаше жива душа никъде. Седнах пред голямата колиба на кахуна и зачаках. Момъкът влезе в нея.

Чувах как викаше някого, но не му отговаряха. После отиде някъде и ми разказа, че в нощта, когато изпратих обратно на кахуна молитвата за смърт, той спял. И в един момент се събудил с вик, откъснал листа от ти и яростно ги размахал край себе си, за да прогони духовете. Дишал тежко и крещял, от което става ясно какво му се е случило. Бил пренебрегнал пречистването (кала) и белият кахун го победил. След миг паднал на земята, захриптял и пяна излязла на устата му. На разсъмване бил мъртъв. Хората бяха сигурни, че съм пристигнал да убия всички жители на селото. Поръчах на младежа да им обясни, че вече съм отмъстил на кахуна, и ако се държат добре, ще ги смятам за свои приятели.

Почакахме малко, докато дойде вождът с народа си. Той не беше радостен, а повечето жени бяха смъртно изплашени. Но аз скоро ги успокоих и станахме добри приятели. Ясно беше, че ме признаха за свой. Не забелязах някой да има към мен претенции, че съм убил кахуна – за тях това си беше в реда на нещата. Нашите коне се бяха измъчили от трудния преход, затова приехме поканата да останем да пренощуваме и да хапнем нещо. В наша чест се състоя луау (тържество), което, като вземем под внимание бедността на жителите, беше доста богато. Нямаше свинско, но и кучешкото месо се оказа много вкусно. Не изпитвах предпочитание към кучешко месо, но нямаше как – като пълноценен кахун не можех дълго да се колебая. Аз и новите ми приятели се побратимихме.

В цялата тази история не можах да разбера едно. Старият кахун по магически път бе открил, че съм наел момчето в експедицията, но в същото време не успя да узнае, че сам ще стана кахун и ще му върна неговата молитва за смърт. Единственото обяснение според мен е, че в онази нощ той си е легнал рано и веднага е заспал. И още нещо – очевидно беше от класата на могъщите магове – само те добре владеят изкуството да предвиждат нещата. Затова не мога да разбера как не беше видял бъдещето си. Може би просто не е владеел магията достатъчно.

Коментар

Кахуните имат още един магически начин да предизвикват смърт, наричан куни, изгаряне. Изглежда, от дълго време този начин рядко се употребява. При него отначало правели ритуал с изгаряне на коса или други неща от тялото на жертвата, след което пепелта се разсейвала из морето. Нямам достоверна информация по този въпрос. Просто го споменавам, за да не бъде пропуснат някой важен детайл при следващите ни изследвания.

Кахуните смятали, че възможността за убийство с помощта на магия зависи от това дали бъдещата жертва изпитва чувство за вина за извършените лоши постъпки към ближните или не. Комплексът за вина облекчава нисшите духове (унихипили) при извършване на нападението, докато в обратния случай унихипили на самата жертва успешно може да се съпротивлява на нападащите го зли духове.

От стари времена се практикувал и друг вид магия с изготвянето на кукли или подобия на бъдещите жертви, в които забождали игли – по една на ден. Идеята се базира на вярването, че съществува особена връзка между куклата и жертвата. Смятали, че направеното с куклата след време предизвиква магическа реакция, с която се предизвиква смъртта на жертвата. Макар че както изглежда, тази практика не била достатъчно ефективна, не бива да бъде пренебрегвана. Ние вървим по неизследвана територия и сме в самото начало на пътя. Затова трябва да вземаме под внимание всяка информация, за да не пропуснем пътя за пълното разбиране на такива явления като например мигновеното изцеление.

Жизнената сила (мана), според кахуните, има три степени на интензивност. Ако е електрическа сила, както се потвърждава от съвременните експерименти, можем принципно да приемем, че трите степени на интензивност всъщност са различните степени електрическо напрежение. Кахуните наричат и трите вида напрежение мана. Нисшият дух използва ниско напрежение. Съзнанието или волята, т.е. хипнотичната сила, се определя от тях като мана-мана. Най-високото напрежение е известно като мана-лоа, тоест “най-могъщата сила”. Смятало се, че този трети вид напрежение може да се използва само от свръхсъзнанието в съюз с двата по-нисши духа (съзнание и безсъзнателно), за да твори заедно с тях тройнствената същност на човека.

От известно време започнаха изследвания на органичното електричество чрез закрепване на специални клеми по кожата на главата и тялото. След това с чувствителен уред се измерват електрическите заряди, идващи от човека чрез клемите. На страниците на списание “Life” от 18.10.1937 г. са публикувани резултати от такива тестове, придружени от диаграми и графики. Доказано е, че в човека съществуват два вида електрическо напрежение: ниско – в тъканите на тялото и високо – в кората на мозъка. Следователно, целият мисловен процес се основава на действието на жизнената сила с високо напрежение.

Кахуните свързват всички мисловни процеси с мана. Думата мана-о означава “мисля”. Окончанието о означава, че разумът използва мана за създаване на мисли или понятия.

От казаното дотук става очевидно, че древните кахуни са били прекрасни психолози. Те знаели доста неща за проявите на безсъзнателното (открито от Фройд), за двете души и за двата вида електрическо напрежение, присъщо на жизнената сила, които днес определяме като “телесни вълни” и “мозъчни вълни”. Кахуните откриват и същността на свръхсъзнанието, както и някаква разновидност на най-висша проява на жизнената сила, която свръхсъзнанието използва. Макар че последните фактори още не са описани и изследвани от съвременната наука, вярвам, че скоро това ще стане. В нашите изследвания ни е необходимо да обърнем внимание на множеството материали, доказващи ефективността и основателността на психологията на кахуните. (Не трябва никога да се забравя, че тази система дори и незавършена в детайли, прави възможни неща, недостъпни за белия човек, като ходене по нажежена лава. Това е система, който работи и ние не можем да я отричаме, като “лежим на лаврите си”, докато не я изучим изцяло и докато не се научим да я прилагаме). Жизнената сила или магнетичната сила, възникваща благодарение на наличието на жизнена сила в клетките на тялото, предизвиква и други удивителни ефекти.

Експериментите във Франция с известен медиум показаха, че може да се запазят от разваляне прясно месо или риба, подложени на процеса “магнетизация”. Обработените по този начин цитрусови и други плодове и зеленчуци, не се развалят, само постепенно изсъхват.

Други експерименти доказаха, че жизнената сила може да се съхранява за известно време в различни материали като дърво, хартия, тъкани. Водата също приема и съхранява електрически заряди, докато стъклото не може.

Ломиломи

Встъпителни бележки

Доктор Бригъм веднъж посвети цяла вечер, разказвайки ми детайлно за процедурата ломиломи, която дълго наблюдавал в района Хило.

Пациентът, мъж на около 40 години, се върнал от продължително наблюдение на изтичане на лава от широкия кратер на вулкана Килауеа, при което извървял пеша голямо разстояние. Дошъл си много изморен Чувствал се ужасно, всички стави го болели. Но особено го измъчвала болка, подобна на лумбаго. Лекувала го една кахунка. Тя не смятала, че лечителските Ј способности са особено големи, но в местното общество имала репутацията на добра медицинска сестра.

Описание на случая

Щом чул за предстоящото лечение, доктор Бригъм веднага тръгнал натам. Процедурата била започнала. Мъжът бил измит с гъба, натопена в топла отвара от треви, листа и малко морска сол. След водната процедура пациентът бил избърсан до сухо и го сложили да легне на нагрято от слънцето място, само с набедрена превръзка на тялото. Докато измивала пациента с отварата, кахунката напявала ритуална песен, в която се казвало, че измива болката и болестта напуска тялото. С най-различни думи жената описвала в песента благотворното въздействие, породено от докосването на лекуващите Ј ръце и от допира на кръглите нагорещени камъни, с които масажирала мускулите и ставите на пациента. След масажа с измитите горещи камъни тя започнала да масажира с ръце мускулите. Наблизо горял малък огън, над който тя периодично нагрявала дланите си, обработващи болезнените места.

Щом болката на пациента отслабнала, кахунката започнала по-бързо и по-енергично да стиска и извива поред всички стави, започвайки от пръстите на ръцете и китките и завършвайки с прешлените на шията и особено на гърба, където го боляло най-много. Лумбалната област се намира в долната част на гърба около кръста. Отначало кахунката масажирала това място много меко, но постепенно го разгрявала все повече и го мачкала с ръце, докато накрая го натиснала силно с двете си ръце, свити в юмруци.

В последната фаза на процедурата жената поставила длани върху дланите на пациента и му казала да се отпусне, за да могат лечебните сили да преминат в него, да му върнат доброто самочувствие и да премахнат остатъците от болката. Това продължило няколко минути. После загънала мъжа в одеало и го оставила да поспи. Покрила лицето му от слънчевите лъчи, а жена му останала да седи до него и да гони мухите с ветрило от зелени листа.

По-късно същият ден доктор Бригъм попитал мъжа за резултата от лечението и той му казал, че се чувства прекрасно и не го боли нищо, с изключение на кожата на гърдите, където лечителката натискала по-силно.

Коментар

На пръв поглед описаното лечение изглежда много просто. Но ако го разгледаме в светлината на учението Хуна и оценим всеки негов етап от гледна точка на последните открития на науката, ще се окаже, че то е напълно цялостен, наситен и действен комплекс от лечебни мероприятия. Западните лекари и досега не са се научили правилно да изпълняват нито една от тези процедури самостоятелно, да не говорим за интегралната им употреба.

Етап 1. Термичните водни процедури са известни на всички народи. Хавайската билкова отвара се прави главно от листа на растението ти. На него се приписва сила за изгонване на духове от нисш тип, които се опитват да похитят жизнена сила от пациента. (За този проблем ще говорим по-нататък). Известно е, че природните минерални извори, откъдето се взема гореща вода за къпане или гореща тиня за мазане, облекчават разни заболявания. По подобен начин въздейства т.н. “турска” баня, тоест парна баня. При индианците навахо продължителните парни бани се смятат за пречистващи и те ги прилагат преди ритуални обреди.

Лечението чрез високата температура на нажежени камъни или с други подобни начини отдавна се прилага от лечителите. Съвременната медицина предписва на пациентите нагревки във всякакви форми: диатермия, масаж, облъчване с кварцови лампи и т.н. Ставите се нагряват, за да се намали напрежението в тях и да се облекчи по-нататъшната терапия.

Етап 2. Гимнастика на ставите, енергичен масаж и разтривки, ускоряващи циркулацията на кръвта – всичко това влиза в древната практика ломиломи. Лечителите аборигени може и да не са знаели точно, че някои прешлени могат да се изместват и да натискат нервните окончания, но използвайки интензивен масаж след затопляне и отпускане на мускулите и ставите на пациента, те постигали забележителни резултати. Това най-често се прави и от остеопатите и хиропрактиците. В същото време, защитниците на традиционната медицина с догматично упорство отхвърлят тези методи. Те не правят опити да използват такива форми на лечение и с презрение се отнасят към възможността за прилагането им. Лечителите стискат, мачкат и извиват ставата, докато тя не застане на мястото си, ако, разбира се, умеят добре да вършат работата си. Повечето стави се възстановяват след такива манипулации, ако болестта не е продължила дълго време. Така виждаме, че ломиломи включва следните последователни действия: загряване на мускулите и ставите, манипулации по ставите за наместването им, интензивен масаж и разтривки за ускоряване на кръвообращението и успокояване на нервите. След това се препоръчва отдих – сам по себе си идеално лекарство.

Етап 3. На действията, които следват, ние, съвременните хора, също трябва да се научим. Този етап се основава на използване на жизнената сила. Съвременната медицина се доближава до древните лечителски практики по това, че използва различни видове електрически въздействия. Има нова школа за лечение, на основата на хиропрактиката, която смята, че всеки орган в човешкото тяло притежава електрически заряд със собствено напрежение. Специални прибори регистрират наличието на напрежение в органа, давайки информация за понижението на електрическия заряд под допустимата норма. В такъв случай повреденият орган се захранва направо от апарата. Макар че е трудно да се приеме като цяло такава форма на диагностициране и съответната процедура, тъй като в много случаи я придружава голяма доза невежество и мошеничество, самата идея за подобно лечение се приближава до теорията на кахуните за жизнената енергия и ролята Ј в живота и съзнанието на човека.